Подир сенките на облаците

Света е между нас: от край на края

по здрач те призовах с последна мощ.

От пъкъл ида аз, а ти от рая!

По здрач те призовах, настъпва нощ.

В нощта ще дойдеш, — ще ли те позная?

И ето ме пак с тебе — и разбита,

душата ми пресипна да те пита:

сред мрътви светила, през будни тъмноти,

за що ти служа аз, къде ме водиш ти?

Щастлив е, който в път надире не поглежда

и стъпки не брои оставащи напред —

и който отнесе усмихната надежда

отвъд света, през снегове и лед.